За приватизацията се създават неизпълними очаквания за справедливост

За приватизацията се създават неизпълними очаквания за справедливост
Източник: БГНЕС

Анализ на проф. Христина Вучева, финансист, вицепремиер и министър на финансите в първото служебно правителство /1994-1995/ на България след промените през 1989 г.

„Приватизацията е грабеж, криминално действие и източник на богатство за шепа хора”. Това е утвърдената представа днес на повечето хора за процеса, който преди 28 години се определяше и от външни и от вътрешни специалисти у нас като основен и много важен за утвърждаването на пазарната икономика.

През последните дни управляващите заявяват, че ще предложат да се промени конституцията, за да отпадне давността за извършени престъпления по време на приватизацията на държавни предприятия. Главният прокурор заяви, че имало множество сделки, чиито договори са поправяни чрез допълнителни анекси, изменящи първоначалните условия. Министърът на икономиката, който дълго време ръководеше Агенцията за приватизация, обяви, че много от продажбите чрез т.н. работническо-мениджърска приватизация ощетили българските граждани.

Прозрачният номер на Нинова и Борисов

Управляващи и опозиция в България всекидневно си разменят страховити обвинения и кръвни обиди, а главните роли в та...

Опозицията от своя страна поиска всичко от прехода и неговите икономически досиета да се прегледа отново. Не стана ясно какво точно се оспорва от управляващи и от опозиция. Дали методите и законите са били лоши и в ущърб на повечето хора, или прилагането на законите е било неправилно и това е позволило да се обогатят някои, а други да са ощетени.

Всичко това изисква да се припомнят събитията и разпоредбите, свързани с началото на нашето преминаване от централизирано планиране и диктатура към свободно пазарно стопанство и демократично устройство. Това е важно, защото все по-често се чуват не само неточни и неясни твърдения, но и чиста проба измислици за случилото се преди повече от двадесет години.

Инвестирайте в биткойн, дори да е балон*

Стойността на биткойн за първи път мина границата от 10 000 долара. Експертите говорят за надуване на балон, но все...

Нека започнем с изброяване на погрешните по наша оценка икономически решения от началото на прехода и през следващите години.

Първо, не трябваше да се разрушава окрупняването на земеделските земи, въпреки че беше постигнато с терор в годините на комунистическата диктатура.

Второ, вместо през 1994 г. изчистването на портфейлите на банките трябваше да се осъществи от началото на 1991 г.

Трето, основната лихва, която през февруари 1991 г. от 2 % беше вдигната на 45 % трябваше да бъде най-много до 15 %.

Четвърто, валутният курс не трябваше да бъде плаващ, а фиксиран още от 1991 г.

Пето, Указ 56, приет през 1986 от живковистките реформатори, трябваше да бъде отменен изцяло веднага, а не частично;

Шесто, парите по сметките на регистрираните в чужбина предприятия, работещи под опеката на специалните служби, трябваше незабавно още през 1990-1991 г. да се преместят на страната, като се използват способите, които са прилагани за тях дотогава.

Седмо, вместо т.н. малък закон за преобразуване от 1991 г. трябваше от началото на 1991 г. да има добре обмислен закон за приватизация.

Уточнявам, че принадлежа към тези, които възприемаха приватизацията като необходимост, но не одобряваха управленските действия и организацията на процеса. И днес нямам отговор дали незнанието, или корист и алчност бяха в основата на многото недостатъци. За съжаление отсъстваше знание как да се осъществи приватизацията, каква да е формата й, откъде да се започне.

Процесът на приватизация у нас се бавеше. През първите години след промените незнанието на управляващите какво точно искат да направят беше видимо. Външните съветници вероятно знаеха как се е справяла Франция в периодите на често редуващите се приватизации и национализации през шестдесетте и осемдесетте години. Знаели са и как Великобритания се справя с приватизацията през седемдесетте години, но те нямаха никакво знание за спецификата на нашите икономически условия, особено за състоянието на предприятията ни.

Тези обстоятелства обясняват част от причините за недоброто законодателство по приватизацията, особено на различните наредби, свързани с нея. Създаваха се условия, които бяха използвани от определени кръгове от обществото за решаване на проблемите на тези кръгове, а не за реализиране на обществения интерес.

Още от самото начало се разгърнаха процеси, които продължиха успешно през следващите години и които най-общо хората възприеха като кражби от общото.

Тук е мястото да признаем, че поради нашата изолация и ограниченията за пътуване, общуване и придобиване на знания, обществото ни лесно се манипулираше. Най-подготвени за ставащото се указаха тези, които имаха достъпа до западните предприятия, до западните страни. Това бяха ограничен брой хора, добре проучени от предишната власт и допуснати до външнотърговски дружества у нас и навън. Те имаха знанието, връзките и контактите със западния свят. След промените те използваха това ноу-хау без шум и без да им трябва закон. Много от тях успяха и натрупаха пари от тази си дейност. Те не са крадци. Те само осребриха своевременно обстоятелството, че в битността си на деца на активни борци по времето на реалния социализъм бяха допуснати до запада - знаеха западни езици, работеха със западняци и имаха представа за капитализма като изкушение за консуматорите. Останалата маса можеше да посещава великия Съветски Съюз, да говори на руски език, изучаван задължително от трети до 12-ия клас. Проучените и доверени на предишната власт хора първи се хвърлиха в частния бизнес и много от тях успяха да натрупат пари съвсем законно. Не може да се каже същото за другата привилегирована група. Това бяха хората от специалните служби, които са управлявали парите на дружествата, регистрирани в западни страни. Те прибраха тези пари веднага щом изчезна контрола на диктатурата. Беше невъзможно това да се предотврати. Дори и някои да беше проявил усет и да беше внесъл специален закон за незабавно прекратяване на дейността на тези дружества и прибирането на парите им, нямаше да има успех. Те са били регистрирани като частни правни субекти и законодателството на демократичния запад нямаше да позволи незабавното прекратяване на дейността им.

По своята същност приватизацията е инвестиционен процес. За него трябва да се влагат пари. В същото време страната от началото на 1990 г. по много причини – основно геополитически – изпадна в криза, която изключваше инвестиционни намерения. Свободни пари по това време нямаше. Кредитът в нормален вид не съществуваше. В началото на 1991 г. нито една от характеристиките на пазарното стопанство не съществува. Много бързо се разбра колко е лесно да се краде, след като я няма партийната диктатура и контролът на тоталитарната държава. И кражбите от държавните предприятия „на входа и изхода” започнаха веднага. Този процес беше благоприятстван от удобната „инфраструктура” създадена от модернистите на БКП чрез Указ 56 от 1986 г. Правноорганизационни формирования, наричани най-общо фирми, изникнаха като гъби след дъжд още преди 1989 г. Дори построените във всеки окръжен град огромни сгради на окръжните комитети на БКП бяха вкарани в държавни фирми още през 1990 г.

Малки частни фирми, създадени по това време от активни и адаптивни членове на БКП, станаха опора на борците срещу комунизма от СДС. Най-активните деятели на СДС от това време /много късно научихме, че са били сътрудници на службите/ започнаха като народни представители от синята партия да предлагат промени в Указ 56. Странното е, че този указ беше запазен от сините и червените в частта уреждаща данъците и други важни въпроси, до края на 1996 г. Да се краде от държавните предприятия не беше укоримо. Също както след 9 септември 1944 г. не беше престъпление да се влиза в къщите на „бившите хора” да се „конфискува” каквото си харесаш.

Представителите на СДС в Народното събрание непрекъснато предлагаха поправки на Указ 56 – въпросното творение на късните живковисти – които веднага се приемаха и от червените им колеги. До началото на 1997 г. у нас няма Закон за облагане на печалбата, Закон за устройство на държавния бюджет и редица други правни ограничения, необходими за нормалните пазарни отношения. В същото време малкото оцелели и работещи държавни фирми, ръководени от честни и професионални експерти, а не от тарикати, които източваха предприятията, бяха подложени на истински терор. Те плащаха по-високи данъци от частните предприятия, начисляваха по-високи амортизации, защото се въведе преоценка на всички активи на държавните предприятия. Това удобно се забравя сега от някои от дежурните анализатори, които смело измислят числа и оценяват приходи и разходи.

В същото време банковите лихви бяха вдигнати още през 1991 г. до 45 %. Това уби стопанската дейност, защото държавните предприятия по времето на тоталитарната държава работеха със заеми дори за поддържане на текущата им дейност и отделно имаха значителни други дългосрочни задължения. Сега изведнъж се искаше от тях да връщат тези заеми и да плащат 45 % лихви, вместо досегашните 2 или 5 %.Това увеличи непосилно загубите на държавните фирми в периода т 1991 до 1996 г. Дали тази глупост беше от неразбиране, или целенасочена – не е възможно да се уточни.

През 1991 г. започва процесът на т.н. демонополизиране и автономизиране на стопанските субекти. Тази дейност се извършва от тогавашното министерство на индустрията, търговията и услугите и се изразява в закриването на стопанските обединения и образуване на самостоятелни държавни предприятия. Това се правеше от хора, които нямаха представа за съдържанието и смисъла на подобен процес. Неговата правна основа беше т.н. малък закон за преобразуване, а след юли 1991 г. - приетият Търговски закон. В банковия сектор промените се изчерпваха със създаването на банкова консолидационна компания, която също има много любопитна история на създаване и развитие. Всички нововъведения в управлението на икономиката се правят без координация между монетарните и фискалните мерки. По най-високите позиции на управлението стояха хора, които нямат представа за същността на измененията в нивото на лихвата, в отношенията с банките, измененията в амортизациите и данъците. За съжаление и чуждите специалисти, които ни помагаха, въпреки че бяха от големи световни организации като МВФ и СБ, нямаше как да познават съдържанието на наследената отпреди 1989 г. икономическа инфраструктура.

Законът за приватизация е приет в началото на 1992 г., но след неговото приемане нищо реално не се случва, защото се бавят изискващите се многобройни наредби и правилници. С основание възникват подозрения, че и леви, и десни политици не желаят приватизацията да започне. Това се отнася за 1992 и за 1993 г. Към 30.11.1993 г. Агенцията за приватизация е взела 43 решения за приватизация, Министерството на промишлеността – 41 броя, Министерството на транспорта – 79. Реалните осъществени сделки са 3 от Агенцията за приватизация, 4 от Министерство на земеделието и 20 от Министерство на транспорта. Трите предприятия продадени от Агенцията са „Царевични продукти”-Разград,“Стоманени профили“-Попово и „Домостроене”-Силистра. За всички е избрана формата преговори с потенциални купувачи. Още тогава е ясно, че това невинаги е най-добрият начин.

По същото време продължава процесът на „източване“ на държавните фирми. Този процес е по-близък до определението криминален, но той няма как да се проследи и накаже, каквито и промени да се правят в законите със задна дата. Правителството на червени, сини и ДПС, през 1993 г. завършва с достигната инфлация от 63.9 % и бюджетен дефицит от 11 % към Брутния вътрешен продукт. Много интересно е, че народните представители единодушно гласуват през същата година да се дадат от държавния бюджет на Българска външнотърговска банка два милиарда лева неясно за какво. Във всички сфери на управлението цари хаос. За предприятията, все още преобладаващо държавни, грижата е единствено кой с коя частна фирма да се свърже на входа и изхода. През тези години нито управляващи, нито експерти и анализатори /наши и чужди/ осъзнават огромното противоречие на случващото се. От една страна се настоява за структурни реформи – приватизация и връщане на земята на нейните някогашни собственици, а от друга – провежданата монетарна политика на високи лихви, плаващи валутни курсове води до парична рестрикция, която превръща приватизацията в нещо изключително трудно. Търсят се решения и форми, които да смекчат тези разминавания. Така се стигна до чешкия опит за т.н. масова приватизация, а по-късно и до другата идея прилагана в други бивши източни страни-мениджърска приватизация.

Но да се върнем на приватизацията от края на 1993 г. Правителството на Любен Беров се опитва да разработи всички необходими документи за т.н. масова приватизация. По-точно това са усилия на самия проф. Беров и няколко експерти от администрацията на МС, защото много от самите членове на неговото правителство не приемат идеята за приватизация. Съпротива има и от синдикатите.

През 1993 и 1994 г. директори и управители на държавни предприятия-новоназначени от новите властници от всички цветове – имат поведение, което никой собственик не би търпял. Обикалят света като се командироват сами, сключват странни сделки и правят още по-странни сдружения. Това важи най-вече за едноличните дружества с ограничена отговорност, където назначеният управител се разпорежда еднолично.

През 1994 г. се разрастват спекулациите с валута и се укрепват връзките между търговските банки, частните обменни бюра и централната банка. Резултатът е източване на валутните резерви на страната и значително обогатяване на играчите. Населението се включва масово като незабавно превръща всеки лев, с който разполага, в доларови спестявания. Спестяванията в левове намаляват драстично.

Първото служебно правителство от края на 1994 г. успява да ограничи /за съжаление за кратко/ познатата схема за валутни спекулации. Тя е следната: в края на седмицата се прави пробив на кешовия пазар, постига се договореност между няколко банки и курсът на лева спрямо долара се променя в посока на обезценка на лева, така че да гарантира сигурна печалба на играчите. След това се явява БНБ, която купува скъпите долари, продавани от частните обменни бюра и частните банки. И така до следващия удар. Това продължава с успех до края на 1996 г. и особено първите два месеца на 1997 г., когато валутният резерв на БНБ е сведен до нищожните 400 млн. долара. След това се стига до големия стрес от края на 1996 г. и първия месец от 1997 г., когато обезценката на лева и породената от нея инфлация обогатява „умните и практичните”, а на всички останали им остана да мразят приватизацията и демокрацията.

През 1995 г. приватизацията се протака и отлага. Много от предприятията са докарани до пълен провал. Държавните банки също.

През 1995 г. въпреки че нормативните разпоредби за масовата приватизация са готови, тя не започва. Едва в края на 1996 г. подготвените 1050 държавни предприятия се включват в този процес. Първата вълна завършва по времето на новото правителство на ОДС, започнало своята дейност от месец май 1997 г. Чрез първата вълна на масовата приватизация се променя формата на собственост на около 13 % от капитала на държавните предприятия. По-късно става ясно, че надеждите, които се възлагат на масовата приватизация са наивни. Очакванията на „наивниците“ бяха, че в процеса на масовата приватизация хората ще придобият грамотност по отношение на това какво са акциите, акционерната собственост, както и че ще проявят интерес към управлението на предприятията като акционерни дружества. Нищо подобно не стана. Започва процес на бързо разпродаване на активи, без да се проявява грижа за някакво технологично обновяване или целенасочено преструктуриране с оглед на пазарни потребности. Тези процеси се стимулират и от набързо приетия закон от тогавашния парламент, в който мнозинството е на партията на ОДС, за преобразуване на приватизационните фондове в холдинги. Много малка част от приватизираните предприятия намериха подходящи собственици. Там, където това се случи, някогашните приватизационни фондове станаха успешни стопански формирования. Някои са такива и до днес, защото попаднаха в ръцете на професионално грамотни и отговорни хора.

Правителството на ОДС осъществи на практика и масовата приватизация, и т.н. мениджърска приватизация. Разчиташе се, че там, където управлението на предприятия е успешно и се подкрепя от работещите, ще се формират т.нар. работническо-мениджърски дружества и те ще са приватизаторите. Много скоро и тази идея беше провалена на практика.

Погрешна стъпка беше създаването на значителна маса от платежни инструменти, раздавани като компенсации за каквото се сетите. Това развихри друг вид изми. Трябваше само да се докаже, че си притежавал нещо, за което сега те компенсират – отнети имущества, земеделски земи и много други. Така получените „компенсаторки“ станаха обект на търговия. Тази стихия да се компенсират отделни хора с общите пари и общата собственост беше една от причините за създаване на нагласи за фалшификации. Някои продължават и до днес. Пример за това са постоянните разправии с многобройните собственици на паркове и градинки в София, както и несвършващите се кандидати за компенсиране на притежавани лихвоточки по влогове за строеж на жилища отпреди 1989 г. Заслужава да поясним, че компенсацията е за това че оная държава не им плащала лихви, а определяла точки, за да се подредят в чакането за жилища.

Тези квази пари набъбнаха в периодите от 1991 г. до 2004 г. в огромни размери. Те широко се използваха като законно платежно средство при приватизация. Използвани бяха и от царското правителство при сделката за продажба на БТК.

Прави впечатление, че днешните искания за наказване на приватизацията се насочват основно към работническо-мениджърската форма и правителството на Иван Костов, като се забравя, че царските икономисти продадоха много по-големи обекти от 2001 до 2004 г.

Посоченото е малка част от икономическите особености на прехода. Тези особености са забравени, а много често различно оценявани и представяни. Това позволява за приватизацията да се говори неточно и да се създават неизпълними очаквания за настъпване на някаква нова ера на справедливост и възмездие. По този повод е полезно за всички нас да си припомним казаното от Милтън Фридман през 2001 г. Той заявява, че десет години по-рано е съветвал държавите, извършващи преход към пазарна икономика с три думи – приватизирайте, приватизирайте, приватизирайте. Десет години по-късно признава, че това е грешка. ”Оказа се, че върховенството на закона е вероятно е по-фундаментално, отколкото приватизацията.”

Добре е да се вслушаме в този съвет и да се опитаме да осмисляме бъдещето си, а не миналото, като спазваме върховенството на закона, а управленските решения на всички равнища се вземат прозрачно и с познание на съдържанието им.

Източник: БГНЕС

Редактор:

Expert.bg

Общо коментари / 0

Напишете коментар
* Всички полета са задължителни. Коментарите подлежат на коментар.