Ето защо са всички тези безобразия в България

Ето защо са всички тези безобразия в България
Източник: БГНЕС

В България едни и същи безобразия и нелепи инциденти се повтарят периодично, а болезнени и нетърпими проблеми чакат решение с години. Причините са много и най-различни. Но една от тях се натрапва постоянно, пише Ясен Бояджиев за "Дойче Веле България".

Когато наскоро двама затворници безпрепятствено избягаха от софийския затвор, министърът на вътрешните работи произведе поредния комично откровен бисер: "Ние не мислим, а действаме". Действителността често потвърждава първата част от твърдението му. И опровергава втората: не само не мислят, но и не действат. Примерите за това се множат.

Когато и министърът не знае какво пише в закона

През ноември автобус катастрофира край Микре, загинаха 10 души. Въпреки че вината била изцяло на шофьора, властта за пореден път се втурна да демонстрира активност, зарече се, че „така повече не може“ и се закани „в най-кратки срокове“ да вземе мерки. Сред първите бяха посочени задължителни камери във всички автобуси и задължителни колани за всички пътуващи. Още тогава мнозина припомниха, че коланите и без това са задължителни. И направиха изключително нискорисковата прогноза, че от цялата шумотевица (пак) няма да излезе нищо. После, естествено, всичко се забрави. И така до следващия път.

Миналата седмица, пет месеца по-късно, автобус се обърна на магистрала „Тракия“, загинаха шестима. Линейките едва бяха успели да откарат пострадалите по болниците, а двамата „ресорни“ министри вече бяха се върнали от местопроизшествието и даваха пресконференция. С единствената цел да изпреварят евентуални упреци и да кажат, че властта няма никаква вина: всичко с фирмата, автобуса и пътната мрежа било тип-топ. Да, причината за катастрофата може да е удар с друг автомобил, техническа неизправност или човешка грешка. (Щяхме да знаем много повече, ако бяха изпълнили заканата за камерите.) Отговорността за жертвите обаче е споделена.

Автобусът може би нямаше да се обърне, ако точно на този участък не липсваха мантинелите. Жертвите и пострадалите вероятно щяха да са по-малко, ако пътниците бяха с предпазни колани. И по този въпрос обаче за пет месеца не е направено абсолютно нищо. Но какво са пет месеца за българските възможности да се протака и отлага? Всъщност, задължението за пътуване с колан е записано в закона вече повече от десет години. Както и пътниците да бъдат информирани и инструктирани от превозвачите. При неизпълнение са предвидени глоби и за едните, и за другите. Въпреки това десет години никой не изпълнява, понеже никой не изисква, не проверява и не глобява. Което не е чудно, след като самият министър на транспорта очевидно не знае какво пише в закона. "Към момента не е задължително да се използват колани“, каза той и предположи, че „като има колани, те трябва да се ползват".

В България е така - когато стане белята (катастрофа, авария, наводнение или друг каприз на природата), всички се втурват да замазват, да вдигат пушилка и да имитират дейност. Но скоро всичко се забравя и потъва в обичайната среда на безгрижно безхаберие.

Реформа по български

Преди почти три години тогавашните (повечето от които - и днешни) управляващи след безкрайни кандърми и пазарлъци обявиха пенсионната реформа за приключена. Разбира се, още тогава всички знаеха, че приетото е толкова компромисно и неадекватно на дълбочината на проблемите, че скоро неизбежно ще се наложи самата реформа да бъде реформирана. Но това е друга тема. Тогава на фона на фанфарите заявиха, че веднага се захващат с друг проблем в същата сфера, който не търпи отлагане - инвалидните пенсии. Понеже броят на получаващите ги непрекъснато расте и вече наближава милион, а общият им годишен размер е на път да достигне 2 милиарда. Проблемът е, че значителна част (според едни - 100 хиляди, според други - половината) от инвалидните пенсии и придружаващите ги привилегии са или фалшиви, или незаслужени. В единия случай се ползват от здрави и прави хора, които могат да си платят на когото колкото трябва. В другия заради неадекватност на нормативната база може чрез натрупване на две-три не особено тежки заболявания да се стигне до същия висок процент на нетрудоспособност и съответните социални привилегии. Ето как описа схемата бивш заместник-министър на здравеопазването: “Дебел съм, имам високо кръвно и ме боли кръстът - с едни подходящи консултации от специалисти съм готов да получа над 50% намалена работоспособност“. И всичко това при положение, че истински нуждаещите се болни хора получават мизерни суми и са подложени на всевъзможни унижения.

Цяла година, след като бе обявено „незабавното“ захващане с проблема, тогавашният социален министър представи първи вариант на „концепция“ за решаването му, на базата на която трябваше да се подготвят и приемат съответните нормативни промени. И ето, че тези дни, след още две и кусур години, най-после бяха представени и идеите за тези промени. Изненадващо обаче организациите на хората с увреждания обявиха, че никой не ги е питал и заплашиха с протести. Премиерът откликна веднага и нареди подготвените наредби да бъдат изтеглени. После министри се разбързаха да „възстановяват диалога“, като не стана ясно защо е трябвало въобще да го прекратяват. Така след три години усилена работа всичко пак започва отначало. Но какво са три години за българските възможности търпеливо „да се обмислят и изпипват нещата“? Вижте колко години се реформират здравеопазването, образованието, енергетиката, БДЖ, съдебната система, армията, МВР. В България е така - решаването на най-болезнените, хронични проблеми се отлага толкова дълго, че накрая те изглеждат нерешими. Не само заради безгрижно безхаберие, но и заради безсилие, безидейност, нерешителност и страх.

Когато началникът знае по-малко от подчинените си

Накрая да се върнем към тържественото (и рекордно бързо - само 66 секунди!) бягство от затвора. Две седмици по-късно няма и помен от избягалите, изпратени от охраняващите ги едва ли не с почести. Проверката, естествено, не установи нищо - нито как бегълците са се снабдили с пистолет и нож, нито дали някой им е помогнал отвътре. Ресорният заместник-министър направи тънкото наблюдение, че затворниците са набелязали "тесните" места в системата. Проблемът е, че и той би трябвало да ги е набелязал. Но очевидно не е, въпреки че те от много години са известни на всички - пълни затвори, абсурдни условия, разбита система. Но никой не прави нищо. Сега тепърва ще се сформират работни групи и ще се пише стратегия за реформа. И не е ясно защо не е написана досега.

Всъщност, ясно е. Познавачи отбелязаха, че в управлението на затворите от години има дълбока кадрова криза. Което, впрочем, важи и за много други сфери. Както свидетелства тези дни дългогодишна депутатка: "Държавните институции са пълни с хора, които не са подготвени за работата, която им е възложена и за която получават заплати. Цели сектори се ръководят от хора, които знаят значително по-малко от подчинените си, а тези подчинени знаят много малко за онова, което им е необходимо".

В България едни и същи безобразия и нелепи инциденти се повтарят периодично, а болезнени и нетърпими проблеми чакат решение с години. Причините са много и най-различни. Но една от тях се натрапва постоянно: преплетените в здрав възел безхаберие, безсилие, некомпетентност и некадърност, които се размножават с бързи темпове, оплодени от кариеризма и партийните протекции. За сметка на независимите, знаещите и можещите.

Редактор:

Expert.bg

Общо коментари / 0

Напишете коментар
Съгласявам се с общите условия за ползване на сайта
* Всички полета са задължителни. Коментарите подлежат на коментар.