Коментар на Джил Треанор за The Guardian.
Милионите потребители на мрежата питат Google какво ли не. Един от най-често задаваните въпроси е „Защо банкерите не влизат в затвора?“. Ето какъв е отговорът.
Ако зададете този въпрос на Квеку Адоболи (бивш борсов агент от швейцарската банка UBS) той със сигурност ще бъде много изненадан. Адоболи бе вкаран в лондонски затвор през 2012 г., обвинен в извършването на една от най-големите банкови измами в историята на Великобритания. Неговите действия носят загуби в размер на 1,2 милиарда паунда на швейцарската банка.
Той не е единственият банкер, който е изпратен в затвора за злоупотреби. Том Хейс е друг пример. Той е арестуван за фалшификация на Libor (London Interbank Offered Rate) - лихвен процент, отразяващ лихвите, по които банките предлагат негарантирани заеми на лондонския междубанков пазар. Други четирима банкери от Barclays са изпратени в затвора за заговор за фалшификация на световните лихвени проценти.
Но тези от вас, които питат защо банковите служители не влизат в затвора, най-вероятно визират всички онези, които доведоха световната икономиката до състояние на криза през 2008 г. С наближаването на годишнината от фалита на Lehman Brothers (15 септември 2008 г.) този въпрос отново излиза на преден план в съзнанието на хората. След случилото се с Lehman, повече от 65 милиарда паунда от парите на данъкоплатците бяха пренасочени към RBS (Royal Bank of Scotland) и Lloyds Banking Group, както и към спасителен пакет, открит в Bradford & Bingley.
Кенет Пийснел, професор по счетоводство в Ланкастърския университет (Великобритания), изказва мнение, че този въпрос се поражда от чувството за несправедливост – т.е. правилата за богатите и силните са едни, а за всички останали - други.
Когато банковата криза се разгръща, основният фокус на политиците е да запазят банките на повърхността, вместо да търсят кого да обвинят за случващото се. Официалният доклад на RBS през 2011 г. гласи, че големият крах се дължи на „няколко лоши решения“. Оказва се, че нито едно от тези „лоши решения“ не е престъпление. Когато е публикуван на този доклад, лорд Търнър, тогава председател на вече несъществуващата Financial Services Authority (FSA) – британски регулаторен орган, казва следното: “Фактът, че нито едно лице не пое юридическата отговорност за случилото се, поражда въпроса, ако действието не може да се разглежда в рамките на съществуващите правила, не трябва ли тези норми да бъдат променени за в бъдеще?“.
Той не говори конкретно за наказателно преследване, а по-скоро за ограничаване на правомощията и бъдещата практика на замесените в кризата. В крайна сметка прокуратурата разглежда случая с RBS и през май 2016 г. (8 години след случилото се), обявява, че няма достатъчно доказателства да бъде подведена банката или някои от служителите ѝ под отговорност за загубите.
Доказано е, че при опити за подвеждане на банки под отговорност се намесват политиците, изразявайки притесненията си, че подобни действия оказват негативно влияние върху финансовите пазари като цяло. Доклад на американския Конгрес разкрива, че преди четири години (вече бившият) финансов министър на Великобритания Джордж Озбърн предупреждава правителството на САЩ, че обвинение срещу HSBC може да доведе до глобална финансова катастрофа. Неговата намеса е по повод разследване на британския финансов холдинг по обвинение в пране на пари.
В резултат на кризата Исландия назначава специален прокурор, Олафур Хауксон, който да разгледа случая с фалиралите банки Кауптинг (Kaupting bank), Ландсбанки (Landsbaki) и Глитнир (Glitnir bank) и им повдига обвинения за манипулиране на пазара, измами и присвояване.
Робърт Дженкинс, бивш стратег на Bank of England, казва: “По време на кризата го имаше грешното мнение, че прокуратурата ще подкопае допълнително доверието към банковата система“.
Великобритания не създаде специална комисия, която да се заеме със случаите след кризата, нито назначава специален прокурор по примера на Исландия. Но през 2012 г., след масово недоволство, предизвикано от скандала с фалшифицираните лихвени проценти Libor, английските консерватори, водени от Андрю Тайре, свикват комисия за обсъждане на банковите стандарти – преразглеждане на банковата култура и извличане на поуките от миналите събития. Професор Пийснел твърди, че масовото недоволство не е достатъчно да изпрати банкерите в затвора. Парламентарната комисия на Тайре успява да доведе нещата до нов развой – възможност за налагане на седемгодишни присъди за безотговорно поведение. Решението все още не е окончателно прието и не е сигурно дали банкерите ще понасят наказания за действията или бездействието си.
Коментари