Коментар на Доминик Моизи е професор в Кингс колидж (King`s College), Лондон, публикуван във френското издание Les Echos.
Катализатор на неуредиците в Близкия изток в миналото, САЩ вече нямат необходимия апетит да упражняват своите отговорности. Пропастта между собствените им приоритети и развитието на света го обяснява, пише Доминик Моизи в Лез Еко (Les Echos).
Няма "доктрина Обама". Единствената ос, която днес има във външната политика на Съединените щати, това не е азиатската или китайската ос, това е американската ос.
След унизителното падане на градовете Рамади в Ирак и Палмира в Сирия (превзети от ИД, бел.ред) и откакто започна кампанията за президентските избори през 2016 – критиките срещу външната политика на Съединените щати се усилват не само в САЩ, но и по света.
"Обама знае ли какво прави в Близкия изток, има ли стратегическа визия толкова непоследователна", се питат не само републиканците, но и някои демократи. И решение ли е да не се прави нищо и да се оставят воюващите да се избиват помежду си, докато умората да се гледа леещата се кръв победи всички други чувства?
Това неоизолационистично изкушение сега се изявавя по-открито. Проблемът е, че тази опция не съществува. "Това, което строшиш е твое", заяви вчера генерал Колин Пауъл, държавен секретар при Джордж Буш-младши, който сравни Близкия изток със стъкларски магазин. Америка строши Ирак. Не армията, а самата нация бе срутена. Защо да загиваш за една страна, която вече не съществува?
Катализатор на неуредиците в региона вчера, днес Америка вече няма апетита, необходим за изпълнение на своите отговорности. Всичко става като при играч, който е загубил много. Америка се надява да си го върне с един единствен удар, тоест да подпише споразумение с Иран. Но Техеран е наясно с това и възнамерява да използва своето тактическо предимство до максимума на своите възможности. "Вие имате много повече нужда от споразумението, отколкото аз, така че вие трябва да правите отстъпките", изглежда мислят иранците.
Ако Америка изглежда не контролира повече един Близък Изток, който все повече се изплъзва от всеки принципен ред, това става поради причини, които излизат извън рамките на самия регион. В действителност такава е цялата оспорвана външна политика на администрацията на Обама.
Америка е можела да осъжда декадентска, егоистична, непоследователна Европа, както продължава да го прави, понякога основателно, уви. Но САЩ в своето отношение към света, не страдат ли, с определено повече възможности, от същата болест като тази на Европа? Не съществува ли и там разминаване между амбициите и приоритетите, дори и между собствената промяна и промяната на света? Драмата на Европа е, че тя е добра като авангард на постмодерна международна система, като примерна гражданска сила, преоткриваща понятието за суверенитет на XXI век, и то във време, в което светът променя дълбоко, и често към лошо, всичко около нея. Това, което Европейският съюз не бе предвидил беше експлозията по неговите граници на един свят, все още не съвременен в своите емоции и в своя начин на живот.
Не съществува ли и днес по същия начин дълбоко разминаване между афишираните амбиции на Америка на Обама след двата мандата на Джордж Буш-младши и международната среда? Историците ще си спомнят вероятно двойната отговорност на президента Буш-младши. Той не само поведе своята страна към катастрофални военни авантюри. Той остави такова наследство, че наследникът му можеше само да иска да направи обратното на това, което бе сторено. Така Америка попадна много бързо от пространството "много" до "твърде малко" в отношението си към света.
Давайки ясен приоритет на вътрешните проблеми - от политически съображения - повече от легитимни между другото, освен това - Обама не успя да отговори на предизвикателствата на все по-кипящия свят. A хаосът, за който Америка допринесе със своята хиперактивност, последван от отказа й да действа, както например в Сирия, или от колебание, както в Либия. Нямаше и reset с Русия на Путин. Последният видя в ненамесата на Съединените щати в Сирия, въпреки преминатите червени линии, карт бланш да си вземе Крим.
Разбира се, резултатите от външнополитическата дейност на Обама вероятно са по-нюансирани, отколкото неговите критици предполагат. Елиминирането на Бин Ладен бе риск, с положителни последствия. Обратно - оттеглянето от Ирак през 2011 г. - се видя по късно, че е било преждевременно и ужасяващо контрапродуктивно с оглед на настоящата ситуация.
Амбицията на Барак Обама да влезе в историята като президент, който променя в дълбочина към по-добро вътрешна Америка, бе перфектно легитимна сама по себе си. Но най-вероятно тя не е съвместима с развитието на света по време на двата му мандата. Това е цялата драма.
Превод: БГНЕС
Коментари