Коментар на Сатяит Дас, публикуван в Bloomberg.
Никой не обича да се признава за победен. Но политиците, които продължават да твърдят, че все още има какво да се направи, за да бъдат съживени прогресът и инфлацията, започват да звучат като Черния Рицар от „Монти Пайтън“ – смъртно ранен войн без крака, който заплашва да кърви победоносно срещу своя противник. Истината е, че на правителствата и на световните банки са им останали много малко оръжия и губят почти всякакъв шанс да се справят със стагнацията.
Ясно е, че реалната икономика не реагира на отрицателните лихвени проценти, както се очакваше, защото цял куп фактори продължават да притискат разходите ѝ – висок дълг, свити приходи, безработица и икономическа несигурност. Дори богатите, които се възползваха от цените на активите, за да трупат капитал, вече не могат да инвестират толкова, колкото преди.
Въпреки евтините пари, които предлагат централните банките, кредитите не се увеличават, а стойността на парите си остава все така ниска.
Банките губят от отрицателните лихви, защото те влияят негативно на техните фондове и печалби. Растящите проценти още повече окуражават хората да местят спестяванията си другаде или да ги обръщат в брой. Отрицателните лихвени проценти все повече поставят под въпрос способността на застрахователните и пенсионни дружества да покрият договорените от тях пенсионни плащания.
Неразумните парични политики също подкопават основите на пазарните механизми. Японската централна банка вече притежава толкова много държавни и корпоративни облигации и активи, че това започва да оказва влияние върху финансовите пазари.
В същото време границите на тези политики стават все по-очевидни за всички. Японските и европейските централни банки са на път да изчерпат възможностите си за закупуване на сигурни ценни книжа. Не е сигурно също и, че продължаващото намаляване на лихвените проценти ще има благоприятно влияние върху пазарните цени, цените на активите и стойността на валутите.
Това е повод за нова дискусия: Правителствата трябва да побутнат застоя с фискални стимули. Много от развиващите се пазари вече имат значителни работещи бюджетни дефицити, а някои от тях и структурни. Ако правителствата стимулират допълнително потреблението, това би следвало да го направи по-ефективно. Ако вместо това инвестират в сфери като инфраструктура, тогава дългосрочната възвръщаемост ще зависи от спецификите на самия проект. Това, че изкуствено се понижават лихвените проценти, не гарантира печалбите в бъдеще. Опасността идва от факта, че капиталът си остава обвързан със слабото представяне на активите.
Нещо повече, увеличеният ефект на правителствени разходи трябва да е достатъчно голям, че да осигурява самоподдържащ се, благоприятен ръст на икономиката, който да повишава доходите и заетостта. В противен случай, дори разходите да са в обществена полза, те ще саботират просперитета, особено в по-дългосрочен план.
В момента доверието в политиците е разклатено. Обърканата и противоречива информация, честите промени в стратегията и неточните прогнози поставят компетентността им под съмнение. Много от „уж“ новите политики подозрително напомнят на старите, неработещи такива, поднесени в нова опаковка.
Бизнес лидерите са в капан. Всеки отказ или намаляване на подкрепата от страна на централните банки може да доведе до значителни загуби в инвестициите и резки спадове в стойността на активите. От друга страна, удвояването на екстремните мерки само влошава доверието на общността, вместо да го подобри. В тези части на света, в които се налагат мерки за изземане на спестяванията, а банките подсилват несигурността на хората, бизнесът и домакинствата се питат защо се изискват такива неконвенционални мерки, при условие, че нещата привидно са наред.
Политиците изгубиха всички шансове да избегнат появата на подобна дилема още преди години, скоро след кризата от 2008 г. Вероятно тогава властите са започнали сами да се отдалечават от модела, който преструктурира нефинансовите и неустойчиви бъдещи взимания и насочване към глобален дисбаланс, чрез прегрупиране и промени в стойностите на валутите, които биха подчинили Wall Street на Main Street отново.
Това без съмнение щеше да доведе до рязко свиване и щеше да принуди обществото да си отговори само на въпроса как да бъдат смекчени трудностите за по-уязвимите елементи на общността, увеличавайки спектъра за преразпределение на богатствата. Но това щеше да положи основата за едно по-силно и устойчиво възстановяване. Опитвайки се да си спестят част от болката, лидерите сами си създадоха още по-големи главоболия.
*Заглавието е на Expert.bg
Коментари