Когато преди няколко дни министърът на труда и социалната политика Тотю Младенов спомена, че много родители “изпивали” парите на децата си, няма как характерът и начинът на отпускане и контролиране на т.нар. детски надбавки да не бъде поставен под въпрос.
Особено когато става дума за програма, която през последните няколко години гълта между 1,3 и 1,4% от целия бюджет на държавата. Семейните помощи за деца (по-известни като детски надбавки) разбира се са частен случай, но са един прекрасен инструмент, с който управляващите могат да се опитат да спечелят благоразположението на своите избиратели.
В последните два бюджета от управлението на предишното правителство размерът на детските надбавки беше увеличен само за 2 години от 18 на 35 лв. Най-чувствителното увеличение беше именно в предизборния бюджет от 2009 г. - от 25 на 35 лв. Наред с размера на месечните помощи беше увеличен и максималният допустим таван на доходите за получаването на помощта – от 200 лв. на член от домакинството през 2007 г. до 300 лв. през 2008 г. и 350 лв. през 2009 г. Това доведе до удвояване на общия обем на отпуснатите по програмата суми в периода 2007 - 2010 г., което постави сериозна тежест върху социалната система. Именно в резултат на това делът на програмата нарасна от 0,87% от общите бюджетни разходи за 2007 г. до 1,33% от тези за 2011 г. или от 192,8 млн. на 357,8 млн. лв. Справката показва, че това е сума, равна на 87% от разходите на държавата за култура през 2011 г. (409 млн. лв.).
Разходи по програма „Семейни помощи за деца” до завършване насредно образование, 2007-2011 г.
Източник: Отчети на Агенция за социално подпомагане (2007-2011)
Въпреки тези увеличения детските надбавки винаги са били и продължават да бъдат определяни като “мизерни”. Причината е, че в момент на бюджетен излишък и растяща икономика предходното правителство не използва шанса си да реформира начина на отпускането им, въпреки факта, че броят на подпомаганите лица и семейства по другите социални програми вървеше надолу вследствие на повишаващия се стандарт на живот на населението. Вместо реформи станахме свидетели на безразборно увеличение и наливане на пари в една нереформирана, уж “социална” програма, в която участват около 70% от децата. През целия разглеждан период броят както на подпомаганите деца, така и на подпомаганите семейства остава почти непроменен. И все пак къде са проблемите в програмата?
Липса на диференциран подход
Независимо през кой от инструментите на социалната политика разглеждаме въпроса установеният през 2009 г. максимален таван на дохода за получаването на детски надбавки е прекалено висок (350 лв. на член от домакинството). Освен това, ако изключим допълнителното подпомагане на деца в неравностойно положение, липсва каквато и да е диференциация на плащанията. Това на практика означава, че семейство от двама родители (всеки изкарващ по 700 лв.), които отглеждат две деца, ще получат същата помощ като семейство от двама родители изкарващи общо 700 лв. и също отглеждащи две деца. При първото семейство увеличението на общия доход в семейството благодарение на надбавките е с 5%, а при второто - с 10%. В същото време, тъй като и двете семейства заплащат сходни цени за стоките и услугите, които потребяват, пределната полезност на тези 70 лв.за второто семейство е много по-висока от тази за първото. Предвид това е добра идея управляващите да се замислят за въвеждането на диференциращ механизъм, какъвто вече съществува при отпускането на част от социалните помощи, който ще помогне за по-ефективното разпределение на помощта.
Целева помощ?
Регламентацията на самите надбавки, както са описани в Закона за семейни помощи за деца, създава впечатление за целеви характер на помощите. А именно – държавата подпомага децата на семейства с доход под определена граница, които редовно посещават училище. Когато един бюджетен трансфер не е обвързан с контрол на очакваното насрещно поведение, той на практика губи обосновката си и се превръща в подаяние.
Именно това е същността на социалните мрежи – оказване на целева помощ, която да помогне на бенефициентите да разрешат своя проблем. Както явно се вижда в данните за динамиката на детските надбавки, това до този момент не се случва. Естествено това е отчасти следствие и на тежката икономическа обстановка през последните години. Последната обаче не предполага запазване на статуквото, а напротив, трябва да бъде стимул за за провеждане на реформи, увеличаващи полезността на всеки лев, напускащ държавната хазна.
Това, което може да се направи, за да се подобри ефективността на системата за отпускане на помощите за деца, е следното:
* Реално обвързване на отпускането на помощта с посещаването на занятия. Съществува реална опасност при понижаване на максималния изискуем таван на доходите и същевременно увеличаване на самата помощ да се създаде впечатление, че правителството взима парите на български семейства със сравнително нисък доход, за да подпомогне такива с нисък доход от етническите малцинства. За да бъде избегнато това, уилищата трябва да бъдат санкционирани за неспазването на своите задължения да подават ясна и точна информация за посещаващите занятия ученици. Поне на този етап това не се получава - през 2011 г. едва 0,5% от децата имат спрени помощи заради отсъствие от училище. Така детските надбавки стават типичен пример за преплитане на проблемите на две финансирани от държавата системи – образователната и социалната. Резултатът е неефективни разходи за бюджета и влошаваща се образователна среда.
* Диференцираният подход при отпускането на помощите, а именно - въвеждането на коефициенти, с които се дисконтират помощите за относително по-високите доходни групи ще спомогне за по-добро насочване на помощите и за приближаването на тяхната пределна полезност. Така например, за семействата с доход до 200 на човек от семейството помощта за деца да е 100%, за тези с доходи между 201 и 250 – да е 80%, за тези между 251 и 300 – 50% и между 301 и 350 лв. на човек да е 30%. Тези стойности за доходите на човек и коефициента на детските надбавки са взети абсолютно произволно с цел само и единствено да се илюстрира един такъв подход. Праговете и границите биха могли да се обвържат с официалната линия на бедност, с минималния гарантиран доход или друг използван измерител за отпускане на социални помощи.
* Ограничаване на програмата до по-ниска възраст. Задължителното образование в България е от 7 до 16 годишна възраст. Може да се помисли за вариант, при който подпомагането на деца след навършването на 16 г. да бъде обвързано с успеха им в училище и да бъде под формата на допълнителна стипендия за добри резултати. Схващането, че държавата трябва да подпомага с “детски надбавки” лица след навършването на 18-годишна възраст също следва да бъде преразгледана, освен в случай, че ученикът не се намира в XII клас при навършването на пълнолетие. Свиването на кръга на бенефициентите ще помогне за намаляване на разходите и увеличаването на самата помощ за действително нуждаещите се от нея.
* Най-добрият начин за намаляването на бремето върху социалните системи е предприемането на мерки за насърчаване на заетостта като ключов фактор за намаляване на бедността. Единствено последната води до увеличаване на разполагаемите доходи на домакинствата. За да стане това трябва да бъде прекратено непрестанното изкуствено повишаване на минималните осигурителни прагове и минималната работна заплата, както и да се търси допълнително облекчаване на трудовите регулации.
Сегашното правителство замрази преобладаващата част от социалните плащания през последните години, което помогна за стабилизирането на държавните финанси. Едни от месечните помощи, чиито размер не е увеличаван от 2009 г. насам, са именно детските надбавки. С наближаването на изборите обаче изкушението за пореден път да “вдигаме”, а после да се чудим откъде да събираме парите, ще става все по-силно. Наливането на пари в нереформирани системи не води никога до нищо добро. Резултатът от подобни авантюри са нарастващи харчове за държавата, мизерни помощи, които получават почти всички, и нулева възможност за контрол и оценка на ефекта от провежданите политики.
Коментари